С Лиза Викторова се срещнахме в един от онези пролетни дни, в които от ясно слънце се изсипа порой. И въпреки че интервюто ни трябваше да приключи бързо, дъждът се погрижи да останем заедно повече време и да се запознаем и с Лиза извън света на илюстрациите. Признанията й с различни номера под Инстаграм постове сякаш говорят на теб самия. Те не са буквални и заради това винаги можеш да ги почувстваш близки и до твоя вътрешен свят. Докато си говорим, с вълнение изважда картичка със ,,Sometimes I talk to you in my mind” и вече и ти носиш част от нейното изкуство. И докато си мечтае за изложба, то домовете на приятелите й са се превърнали в една разпръсната галерия, защото винаги когато снима някой нов принт, после го оставя при тях. С лъчезарната си усмивка, коса подстригана на черта и чанта, в която крие свои готови принтове, осъзнаваш, че има искреност във всичко, което прави, а нещата, които качва в Инстаграм профила си, са просто една малка част от това, което тя иска да сподели със света.

‍Приемаш ли изкуството ти и като твой своеобразен дневник, към който може да се връщаш отново и отново?

Да, определено, то е средство за запаметяване на различни моменти и наблюдения относно света, които имам и които неизбежно се променят с течение на времето. Но в същото време, създавайки и споделяйки какъвто и да е вид изкуство, според мен, е важно да си наясно с това каква е основната концепция зад това, което правиш, за да можеш максимално добре да изобразиш начина, по който се разкрива света около теб в съзнанието ти.

Всичко започва с проекти в университета. Лиза учи графичен дизайн и забелязва, че повечето й задачи се превръщат в няколко илюстрации и те винаги имат история. И докато през първата карантина миналата година всички търсихме някой нов талант, то тя решава да отдели нужното внимание на това, което вече знае, че обича. Ако трябва да сме честни, другият фактор е, че тогава тя е в родния си град Каварна и точно работата й успява да я измъкне от еднообразното ежедневие през мрачните дни. „Определено в София съм по-продуктивна, въпреки че в Каварна доста често се чувствам по-вдъхновена и спокойна. Може би защото съм заобиколена от доста красота, но пък това само по себе си ме прави не толкова склонна към това да работя дълго време. Ако трябва да ги разделя - бих казала, че в Каварна ми се получава по-добре да работя върху концептуалната част на илюстрациите, а в София - по-скоро върху визуалната.”

Наскоро Лиза беше част от базар в К.Е.В.А. и докато ми разказва за всички останали брандове и таланти, които е видяла там, става въпрос и за хората, които са й помогнали и са повярвали в нея от самото начало: „Ася и Ивана. Те са двете момичета, които стоят зад urbanitesofia и които освен всички останали неща, с които се занимават, откриват нови млади артисти и им помагат това, което създават, да достигне до по-голям кръг от хора, като основната им цел е изкуството в България да продължава да се развива. А това само по себе си е супер инициатива, защото особено в началото, понякога е сложно, без нужната подкрепа да развиеш това, което си започнал да правиш. Освен това те имат и онлайн магазин - urbanites.market и също правят базари, в които отново най-различни артисти продават свои принтове, дрехи и тн.“

Но освен въпрос на талант, Лиза е наясно, че трябва и много работа. Защото човек трябва да е отговорен и най вече той самият да уважава това, което прави. Затова Лиза е дала обещание към себе си на всеки четвърти ден да споделя нещо ново. „Аз смятам, че в изкуството, както и във всяка друга сфера, има моменти, в които трябва буквално да вкараш себе си в някакъв график, за да си сигурен, че не започваш да ставаш зависим от вдъхновението, което не винаги се появява и дори доста често идва след като вече си започнал. Относно креативността, тя също може да се развива и е вечно движещ се процес на наблюдение и интерес към всичко съществуващо. И докато този интерес продължава да бъде в теб, не съществува опасност да я изгубиш. А и когато правиш нещо сам, без да имаш наложени някакви външни ограничаващи те рамки, е важно да успееш сам да си ги създадеш, така че да си максимално продуктивен. Дори това, което ни носи удоволствие, не е задължително винаги да бъде приятно, за да ни накара да се чувстваме добре накрая. Понякога е нужно да изпитваме поне малко дискомфорт, за да знаем, че се движим в правилната посока.“ Когато си говорим за изкуството и дали всъщност сроковете го превръщат повече от креативен процес в работа, Лиза с усмивка казва: „Изпитваш вътрешната нужда да създаваш и да твориш, желание да споделяш мислите ти и вижданията ти за света.“ Сроковете дори й служат за мотивация да седне и да започне, защото „моментът на започване е сложен, а вдъхновението го има, защото е задача, за която имаш цялата свобода. (…) Става все по-лесно, колкото по-дълго правиш нещо, толкова по-спокоен ставаш в правенето му.“

Кога успяваш да си кажеш, че си напълно готова с някоя илюстрация?

Доста рядко всъщност се чувствам сякаш съм готова. Обикновено гледам съответната илюстрация и си казвам ,,ех тук бих променила тези цветове, и пръстите на дясната ръка и защо тези облаци са толкова криви”. А и то има толкова свобода в изкуството, че ти никога няма как да бъдеш напълно сигурен, че най-последният вариант, който си оставил, е и най-добрият. Но пък това е най-вълнуващата част, защото колкото повече рисуваш и създаваш, толкова повече осъзнаваш колко много неща все още ти предстои да научиш и как времето просто никога не е достатъчно, но се налага някак си да се сприятелиш с него, за да успееш преди да е изчезнало.

Времето просто никога не е достатъчно, но се налага някак си да се сприятелиш с него, за да успееш преди да е изчезнало.

С времето ставаш ли по-спокойна, когато публикуваш нещо ново? Притесняваш ли за всяка нова илюстрация, как ще бъде приета /харесвания, споделяния, коментари/, или приемаш Инстаграм само като една виртуална галерия, в която „закачаш“ новото ти произведение?

Със сигурност съм по-спокойна. В началото доста повече обмислях това, което споделях, отколкото сега, но пък то и не е минало чак толкова много време. А и дори тогава си казвах, че Инстаграм е просто място, в което много лесно можеш да получиш обратна връзка относно това, което си създал, за да знаеш в каква посока се движиш, но като онлайн платформа не е нищо повече от това и не заслужава да му се придава повече стойност от тази. И със сигурност е важно да не се приемаш твърде на сериозно спрямо това, което правиш и просто да продължаваш да се забавляваш, докато рисуваш, твориш и споделяш части от себе си онлайн.

Защо избра цитатите в изображенията да бъдат на английски език?

Има доста конкретна причина и тя е, че аз много подкрепям идеята, че изкуството е метаезик, който позволява на хората да се свържат един с друг, независимо от времето или мястото, в което живеят. И от тази гледна точка, не искам да има нещо, което да ме ограничава, като езика, на който пиша текстовете, в този случай. А и то просто така се е получило, че българският език не се говори от чак толкова много хора по света.

Темите, които засяга обхващат всеки аспект от живота - от малките неволи на ежедневието до размисли за смисъла на съществуването и наука. Няма теми, които да си е обещала да не засяга може би, защото те не са буквални и всичко зависи от прочита на човека. „Темите излизат по време на съществуването ми, много са свързани с това, което ми се случва, което виждам.“

‍

Коя е любимата ти илюстрация и защо?

„I am a human being, I am nothing but moving atoms.” Основно защото тя обединява идеята, че ние не сме нищо повече от всичко, което ни заобикаля. От мравките, пълзящи по кората на дърветата зад прозореца и почти увехналите цветя, поставени във ваза под масата. Да, на интелектуално ниво хомосапиенс е най-сложно развилия се животински вид, но градивните частици, които се движат вътре в нас, не са по-различни от тези на стола, върху който сме поставили тялото си. И това само по себе си е доста успокояващо и подтикващо те да си кажеш ,,Аз всъщност не съм нищо. Съществуването ми и проблемите, които ме тревожат, изобщо не са чак толкова важни. Всичко е толкова несъществено и единствената ми цел тук, на тази малка синя планета, в този кратък миг на съществуването ми, е просто да се науча да се чувствам добре във всеки един момент и да открия защо изобщо съм се появил.“ Но така или иначе тази мисъл сама по себе си малко или много омаловажава стойността ти и те кара да погледнеш на себе си просто като част от вида хомосапиенс, какъвто си, каквато съм аз и и всички останали човешки същества около нас.

Кой е най-добрият начин, по който можеш да подкрепиш един млад артист?

Да споделяш това, което създава или да му пишеш, да разказваш за него на приятелите си и да си купуваш разни негови неща, да ходиш на концертите му, в случай че се занимава с музика и тн. Има наистина толкова много неща, които можеш да направиш, за да подкрепиш даден артист. И все пак може би най-ефективното от тях е просто да споделяш работите му с други хора. Това със сигурност помага доста.

Нейните (вече не толкова тайни) признания успяват да опишат и онези наши мисли, за които не сме намирали точните думи, а илюстрациите умеят да ни пренесат и в нейния цветен свят, в който сякаш ограниченията липсват. Поглеждайки към бъдещето, с Лиза си говорим за изложби, принтове и бъдещето на работата й извън Инстаграм. „Определено няма да е хоби и мисля какво мога да предприема като развитие на това, което правя. Досега развивах стила си и визуалната част, сега искам да продължа в друга насока.“