Няма нищо по-желано за човека от свободата му, но и няма нищо по-мъчително. Невъзможността да бъдем каквито сме в собствените си светове e разпъната върху изкушенията на съвременния свят. “Ебането не е физически дискомфорт, то е дълбок вътрешен неуют”, се казва в един български филм. Вътрешният неуют и неспокойствието на бягащия човек днес са мутирали и след като разкъсахме връзката между деца и родители, между мъж и жена, между човешките същества и вече никой не се осмелява да се довери, хората са се насочили към място където няма нищо и всичко може да бъде каквото поискаш.
Проблемът с това да имаш отворен ум e, че всеки се опитва да поставя разни неща или дори части от себе си там. Винаги съм смятала, че именно правото на избор ни прави хора. Всичко ти е позволено, освен ако не ти e изрично забранено. Свободата, oбаче, включва възможността да избираш и в какво да вярваш. Не пречи да вярваш във феникси, стига да не се разпадаш на съставни части, ако пепелта остане просто пепел.От епохата на двусмислието, монотонното еднообразие и отчуждението, Burning man изглежда като място, което не може да се сравни с нищо съществуващо до момента, пък камо ли да се опише с думи. Хората там свободно могат да изразяват емоциите и мнението си, да творят, да общуват, да останат със самите себе си, за да си спомнят кои са. Аз разбира се, като човек на изкуството бях неудържимо привлечена от това, а лудостта ми е достатъчно отзивчива, за да ми позволи 2019-та да бъде годината на моя Burning man.
Burning man е всичко, което ти искаш да бъде. Той е всичко, което някога си искал и всичко, което някога си губил, опаковано заедно. Усещането да си там е особено – сякаш съществуваш само между отделните примигвания на хората. Място, където си позволяваш из главата ти да кръстосват позабравени мечти и мисли - смели, голи, прашни и с охлузени колене. Веят се рокли, костюми и коси, падат презрамки и звезди. Всички “случайности” са преплели пътища. Всички врати са отворени, всички посоки те мамят, всичко предстои. Всички спомени чакат да бъдат създадени. И докато се обърнеш, изтичат между пръстите ти като шепа прах.Седемдесет хиляди души дойдоха тази година. За една седмица Плаята беше третият по големина град в Невада, а аз станах свидетел на бягствата на седемдесет хиляди човека. Наведнъж! И всички те се бяха събрали, за да сътворят алтернативно общество – изолирано от общоприетите норми... защото когато няма „НИЕ“, човек е смазващо сам. В рамките на един месец, градът се разрушава и всички седемдесет хиляди души се връщат обратно в „Общоприетия свят“, прашни, миришещи особено, но пък изглеждащи така, сякаш са изживели нирвана. Ако човек е способен да вложи част от сърцето и ума си, за да създаде нещо подобно със съзнанието колко за кратко ще просъществува то след него, тогава кой може да предвиди на какво сме способни с повече усилия и с мисъл да оставим трайна следа в света, когато вече няма да ни има?!
Времето няма особено значение на дъното на езеро. Дните преминават неусетно в нощи или може би пък обратното... Накъдето и да погледне човек, изглежда сякаш си в центъра на Вселената – просто мащабите са такива, сякаш светът изчезва и оставаш сам и единствен в една алтернативна реалност, в която се реят като призраци неизказани желания, промъкнали се точно какъвто е и самият Burning man - еднапромъкналасереалност, вкоятоепозволенодасикакъвтоси, където доброволно спираш да губиш себе си във всекидневните проблеми и натрапени стремежи.“Ако имате проблем с финала, отговорът винаги лежи в началото”, ми каза един дълголетен индивид, когото срещнах по средата на Плаята. Е, нека се върнем там, където всичко започва, за да разберем думите на стареца. Човекът винаги търси и рядко намира. Ако случайно намери, то намереното често става основа и повод за ново търсене. Така сме устроени и това ни тегли напред, жадни за още, жадни да разберем...Именно в началото се връщат всички, когато имат нужда да открият правилните въпроси, за да обяснят отговорите, с които вече разполагат. Burning man не води началото си от пустинята и определено не е имал нищо общо с това, което е сега.
А сега слушайте... Всичко започва през 1986 година на един плаж, близо до Сан Франциско. Има пясък вместо прах, а Лари Харви и Джери Джеймс подпалват два и половина-метров дървен модел на човек пред очите на около 20 човека. В началото, решили да организират различни мероприятия – спектакли, построявали скулптури, правили „арт“ автомобили и пр., които след това запалвали. Вероятно именно това е привлякло повече хора към този спонтанен романтизъм на това леко глуповато предизвикателство. През 1996 година човек на име Майкъл Фърей загива по време на подготовката за събитието, което в това време плавно се разраства и така Burning man се мести от плажа към „пустинята“ в Невада.
Четири години по-късно, през 2000 г. приятел на създателя на Burning man намира смъртта си малко преди да се отправи към събитието и в негова памет е издигнат храм. Днес го наричат The Temple. Там, на дъното на огромното пресъхнало езеро, заобиколено от планини и лишено от живот хората на Бърнинг Мен си спомнят за близките, които са загубили и се отдават отново на болката от смъртта им. Там се пишат послания до умрелите, оставят се писма и за кратко хората преживяват илюзията, че тези, които вече ги няма са все още някъде тук, някъде наблизо и ето... ще дойдат за нова скъпоценна прегръдка... стига само да получат писмото... това създава невероятната почти мистична атмосфера, в която нереалното става реално и умът разрушава границата. Храмът се изгаря ритуално последен... остава само пепел...Невидимото и неосезаемото, обаче, хем винаги отказва да бъде изровено, разкрито и посочено, хем сякаш и мечтае тъкмо това да му се случи: да се покаже, да се документира, да се саморазобличи, да си свали гащите (ексхибиционизъм на тайната); търси език и форма, усеща художествения си потенциал…
И ето така, 23 години по-късно започва верижна реакция от драскотини по реалността и Burning man от тайно малко общество се превръща в нещо глобално, в бум. Социалните медии са част от това общество, както и костюмите са част от изкуството и милиардерите са част от събитието… инфлуенсърите също. Фестивалът се превръща в бранд, който преминава през собствена еволюция. Точно както се случва и с „реалния“ свят, в който живеем. Нашият свят се променя бързо.За мен изкуството работи най-добре, когато те откъсва от реалността. Burning man винаги е бил съсредоточен върху акта на сътворение – както на скулптурите, така и на общността. Има нещо прекрасно в начина, по който отваря дупка в мирогледа.Независимо от всичко обаче, Burning man подтиква предприемаческия дух да излезе на преден план. Няма много правила, но има много възможности и именно това е което намирам за най-ценно - възможността за създаване на здрави и силни контакти и отношения с влиятелни и не чак толкова влиятелни личности. Там е лесно да се намерят иновативни и алтернативни решения. Когато си насред огромното дъно на езеро, няма последствия или порицания за неуспех. Там има надежда, че стига да си силен и смел, можеш да постигнеш всичко.
Та какво остава, когато хората са лишени от надежда - празнота, която изисква да бъде запълнена. Най-често от идеология, а когато тази идеология бъде обвързана с вяра, тя се превръща в неин инструмент, а радикалното самоизразяване започва да се отнася за всички аспекти на живота.Погледнато от тази страна, Burning man може да бъде и дълбок политически израз на съвременното общество. Целият свят се е посветил на това как да не остави човека и за миг насаме с мислите му, за да не започне да задава въпроси, да иска да знае, да изисква да се действа...И така Burning man сепревръщавреалност, презкоято прозира друг свят. Свят, в който госпожичната суета, мъжката неувереност и всички съдници най-сетне са изчезнали ивсичкисауспелидапуснат стремежите си всичко да се развива положително и по план. Във века на книжната кърпичка, където изсекваш носа си в един човек, смачкваш го, пускаш водата, посягаш към друг, Burnin man се превръща в мястото, където за миг хората са останали сами със себе си и могат да си спомнят кои са искали да бъдат и да се попитат станали ли са каквито са мечтали да бъдат.Свободата е илюзия, но всички я имаме... просто понякога е на изключително рядка честота.
Текст и снимки: Ирина Йорданова
