Интересен, не само като автор на силни фотографски кадри, но и интересен като събеседник. Човек, който знае как се върви по пътя на вътрешното преоткриване, на промяната на фокуса, на по-доброто утре. Намерихме Асен Величков насред вълнуващ житейски период с много проекти и добри инициативи. За да ни разкаже повече за себе си, работата си и това как се учиш да бъдеш оптимист за бъдещето. 

‍‍

Ти откри ли себе си?

‍Завършил съм Културология и си спомням как с колегите се шегувахме, че излизаме от университета с широка обща култура, но без никакви “тесни” умения. Дълги години нямах конкретен фокус, търсех се активно, впусках се в различни неща, но все нещо липсваше. После се появи фотографията и постепенно започнах да гледам в тази посока. Но същинското откриване дойде наскоро, по време на мастър програмата, която изкарах в BECA | Before creating academy. Там е много застъпено точно това before creating, мисловният процес преди да натиснеш копчето. Въпросът “защо” - защо снимам, защо снимам това, защо аз… Дадох си сметка, че това съм аз, това е моята житейска роля, това е нещото, на което искам да се отдам - фотографията. ‍

Последният ти проект е в търсене на добрите примери. Може ли така да се опише “Намери.се”? ‍

В процеса на търсене и откриване на себе си започнах да наблюдавам околните и как те се отнасят към това нещо, към собствения си път. И забелязах колко много хора не са си на мястото, не са удовлетворени от това, което правят, недоволни са. “Не съм оттук и съм за малко” е много разпространено житейско мото по нашите географски ширини, нещо като бягство от отговорност. Бягство от себе си. Тогава започнах да ценя повече тези добри примери, целеустремеността, отдадеността, откритото призвание. Има такива хора около нас, макар и малко на брой. ‍

Как започна да снимаш тези хора и къде виждаше смисъла да го правиш? 

Някъде в началото на пандемията, когато всички започнахме да преосмисляме ежедневието си, целите си и въобще смисъла, аз за себе си стигнах до извода, че това, което искам, е да “осветя” тези хора, да ги покажа, да ги сложа във фокуса на общественото внимание. За мен те са герои и искам да вложа своето възхищение във фотография, да го предам на публиката, да я заразя. Така се роди проектът “Намери.се” - първоначално като уебсайт с портрети на хора с призвание, а отскоро и като печатно издание, чийто първи брой беше публикуван в началото на април 2022 г.

‍‍

Какво научи от тях? ‍

Първоначалната ми нагласа беше да покажа не толкова търсещия се човек, колкото намерилия се. Основното, което научих от героите ми беше, че нещата не са черно-бели. Че себеоткриването е по-скоро път, не крайна точка. Или че пътят е по-интересен, отколкото някакъв абстрактен идеал, на който можеш да се възхищаваш, но не и да го ползваш в стремежа си за собствено развитие. Аз лично открих вдъхновение в техните истории и съм им много благодарен, че ги споделиха с мен.‍

Ти научи ли ги на нещо? ‍

Честно казано нямам никаква представа, но се надявам да съм им оставил положително отношение към документалната фотография. В някои случаи беше предизвикателство да обясня предварително, че няма да обикаляме цял ден напред-назад и аз да им казвам как да застанат, как да се усмихват и накъде да гледат. Може би по-целеустремените хора не обичат много да позират, не знам. Аз лично нямам никакъв фотографски интерес към позата, търся естествената среда, искреността, неподправеността. В ерата на социалните мрежи и селфитата това не е първото нещо, което ти хрумва, когато някой ти каже, че иска да те снима. 

‍‍

Защо се насочи към документалния жанр? ‍

Относително бързо се ориентирах, че това, което харесвам във фотографията, всъщност е документалната фотография. Като жанр тя е някъде между чистия фоторепортаж, където се вижда “това, което е”, и художествената, концептуална фотография. Нещо като фоторепортаж с художествен елемент и естетическа стойност. Базирано на реалността, но и надграждащо я. Много харесвам идеята за документален сюрреализъм, контраста между реално и нереално. Нито едно от двете само по себе си не е интересно за мен, но съчетани по добър начин могат да ме накарат да гледам един кадър или серия от кадри с часове. В никакъв случай не искам да обезценявам работата на някого, нито да подреждам фотографските жанрове по важност, но за мен в това е в най-голяма степен силата на фотографията.‍

Твоите проекти и кадри ангажират вниманието ни като на общество, не само на индивидуален наблюдател. Това ли е твоят начин да променяш към по-добро. Това ли е идеята? ‍

Изкушава ме идеята като автор да правя нещо повече от това да привличам внимание към себе си, да казвам “вижте ме какво мога”. Бих искал работата ми да е полезна по някакъв начин, да допринася, да носи повече смисъл. Но истината е, че не е това, което ме мотивира да правя фотография. По-скоро е импулсът да изразя нещата, които се случват вътре в мен, това как вътрешният ми свят трансформира и отразява външния. Нещо такова. В BECA се шегуваме, че всеки снима депресията си, понеже документалната фотография най-често третира тежки и мрачни теми. Може би това е така, защото уловената силна емоция по-лесно се предава на зрителя и това прави една фотография успешна. Но за мен на този етап са по-интересни други неща и макар да не бих го нарекъл “добро” или “промяна към по-добро”, по-скоро гледам в посока на градивност и развитие.  ‍

Скоро се случи инцидент с ваша колега от BECA и се включихте в благотворителната кампания, която събира дарения. Знам, че си бил сред най-активните в реализирането на идеята ви. Какво всъщност се случи и как човек може да помогне на Петя сега? ‍

Нещото, което най-много ме впечатлява в BECA, наред с методите на преподаване и дълбочината на познаване на материята, е това, че там се формира истинска общност от хора, вдъхновени от фотографията. И сега, когато един от членовете на тази общност пострада сериозно, всички се обединихме в желанието си да помогнем с каквото можем. 

Петя е наш колега и преди всичко приятел. Случи й се неочакван и с нищо непровокиран инцидент, който за съжаление ще остави отпечатък върху живота й оттук нататък - беше нападната от куче и загуби целия си нос. Нейната сестра Калина, която също е фотограф и курист в BECA, пътува с нея до Израел за първоначална операция и отстраняване на пострадалия орган. Предстоят им цяла серия от операции и последващо лечение, които всички се надяваме да бъдат успешни и Петя да може да се върне към живота си, макар и променена. За всичките процедури ще им бъдат необходими над 100 000 USD, така че ние решихме да се включим в кампанията за набиране на средства, като призовахме всички наши приятели и курсисти да помогнат с дарения. В знак на благодарност на всеки, направил дарение над 50 лв. през сайта на академията, подаряваме по 1 принт на фотография по негов избор, предоставена от курсистите и преподавателите и отпечатана от нашия партньор Photosynthesis Принт Център. Радостен съм да споделя, че кампанията ни имаше голям успех и успяхме да съберем необходимата сума. Сега остава само Петя да се възстанови бързо.

‍‍

Как се чувстваш в общество, което е постоянно разделено на някаква тема? Ще се намерим ли? ‍

Гледам да не се включвам много в разделенията. Мога да разбера индивидуализма и егоцентризма, донякъде критичността, но не и постоянния хейт и стремеж към разграждане на всичко. Имам усещането, че обществото ни е болно, и то от нещо много по-лошо и по-трайно от Ковид. Но понеже знам, че е имало и други времена, понеже виждам добрите примери и днес, съм убеден, че ще намерим здрави сили в себе си и ще го преодолеем. Живял съм известно време извън страната, имам поглед и върху други общества в Европа и въпреки жалкото ни настояще, си оставам оптимист за бъдещето.‍

Сега накъде гледаш? Какъв е новият проект? ‍

Работя по два дългосрочни проекта, единият от които е в по-видима фаза и е фокусиран върху хората като мислещи, способни на абстракция животни. Живо ме интересува тази наша способност да обръщаме живота в числа и прави линии, да подреждаме околната си среда по този начин, да се дистанцираме от природата, да се обграждаме с илюзия за сигурност. Една история за големия град като проекция на човешкия ум, казано накратко. Документален пейзаж. В началото на годината започнах работа по този проект в София, бях на снимки и в Париж, сега планирам да продължа и в други големи градове.