Габриела Вергилов – мечтае и сбъдва мечти

Тя е онова отраснало момиче в Русе, родом от сочния на произношение Тутракан с експресивен по детски дух, което, за да слуша музика и да танцува, като тийнейджър, със същия този интензивен темперамент, се научило да бяга от вкъщи докато всички спят. Още от много малка показва увлечението си към музиката свирейки на пияно и танцувайки балет. В 5ти клас инициира сформирането на “Спайс Гърлс” от Немската, където учи. В опита си да бъде от готините момичета в училище (самата тя споделя, че не е била стопроцентово такова), изяжда няколко шамара и редица обиди за екстравагатния си външен вид от по-големи “какички”. Няколко години по-късно Габриела е в ролята на раздаваща шамари – с техно музиката, която пуска. Тежкият саунд е в пълен разрез с красивата и женска визия, което я прави още по-интересен и търсен артист.

„Габриела Вергилов най-накрая започна да се случва.“ – казва самата тя.

 

На какво те научи животът в Копенхаген?

В България преди около 10 години все още беше странно, неразбрано и понякога кофти да си различен – аз се чувствах именно така. Вирееше и една лека лошотия и градска злоба, към които и до ден днешен нямам търпимост. Трябваше да изляза от пределите на родното, за да открия света, да се почувствам ОК с различността си, да се оттърся от онази какичка и студените й шамари и да се науча да лавирам между романтичното, практичното и в крайна сметка – реалното. Научих се да се ценя и да казвам “Не”.  Научих и да ценя откъде идвам и какво това би могло да донесе на света. А най-много се научих да свиря на плочи като DJ, да композирам собствена музика и за голяма моя изненада разбрах, че даже мога и да пея.

В момента живееш в Брюксел. Мислиш ли да се върнеш да живееш в България и да пътуваш само за участия?

Живяла съм в 6 града. За последните 10 години смених 3 държави, което в един момент изтощава, точно толкова колкото и дава, а именно – много. В момента кариерата ми е подхванала добър развой, а Брюксел от логистична и професионална гледна точка е разположен точно където трябва, въпреки че напоследък идвам до България по-често от преди заради зачестилите ми участия, което ме радва доста. А и надали  Бобо ( английски кокер шпаньол в шоколадов цвят на 2 години) ще ме пусне да мърдам. Колкото до България – полетът е двучасов, докато си преслушам новите музикални промо-та, вече съм кацнала.

Какво те отведе към продуцирането и пускането на музика?

Продуцирането, пеенето и DJ-инга са много съществена част от автобиографията ми. Те са плод на вечната ми любов към музиката (визирам всякаква, а не просто еднопосочна) в комбинация с обсебващото ми хоби да танцувам, което идва от близо 7-годишен тренинг като танцьор и, разбира се, разни познания по пиано. Аз си бях леко гневно тийн-че и музиката във всичките й форми ми беше отдушник. Слушала съм и слушам абсолютно всичко. В края на  90-те и началото 2000 например, имаше доста euro-dance, trance, grunge, олдскуул хип-хоп, поп (много по-як от този в момента), въобще вокални съобщения, които влияеха на бясното ми тяло и ядосан ум по почти медитативен начин, и ме вкарваха в релсите, тъй като на родителите ми им беше трудно с тази задача. Баща ми често ми крякаше от другата стая: „Габриела, намали тая музика, бе момиче”. Забавното е, че всъщност от него прихванах да слушам силно музика. Помня като малка как заспивах седнала на дивана в хола, докато бумтеше як хардрок или някакъв друг стил, късно късно вечер, когато обикновено малките деца трябва да са в леглото. И до ден днешен понякога в самолета докато съм със слушаките и преслушвам нови техно парчета заспивам.

Не съм планирала да ставам продуцент, да пея или да свиря по света като DJ, но със сигурност си е моето. Благодарение на осмозата през всичките години, зяпайки ръцете на DJ-те, чиито партита посещавах, имам чувтвото, че вече знаех как да миксирам. Когато започвах, колкото и налудничево да звучи, схванах същината доста бързо. Вярвам в мисловното преоткриване. В продуцирането бях още по-бърза. Сигурно заради солфежа и пианото от предишните години. Та, навярно всичко това е в кръвта ми. Братята ми също правят музика и тримата сме супер креативни. ОК- признавам – мечтаех да стана певица.

Предимство ли е да си жена в този бранш?

Аз го виждам като предимство. Независимо, че е триково. Като цяло изкуството да си я талантлива, я умна и целеустремена, камо ли добре изглеждаща мацка, в която и да е мъжко-доминантна индустрия все още предизвиква смут, но да речем, че възторгът е това, върху което аз лично се фокусирам. Не че не са ме гледали под въпрос когато се появя с рокля зад пулта. Не че не са ми казвали, че червилото ми е прекалено червено. Моментът  на изненада обаче е най-страхотен. Обичам да съм подценявана. Често оставям хората да вярват в повърхностните си предубеждения, за да могат сами органично да се убедят в противното. И тук нямам предвид различните музикални вкусове, а чисто и просто сексистки и дискриминативни подмятания, които за щастие са малко, но ако кажа, че ги е нямало ще излъжа.

Имам обаче доста женски съпорт, което много ме радва. Аз лично се вдъхновявам от силни посвоему жени. Лили Иванова например, тя е вечна и е жив пример за силен характер и отдаденост към творечеството си. Не знам дали е заради хаштаг-а #metoo, но напоследък мацките, където и откъдето и да сме се подкрепяме една-друга, време беше. Може би в източна Европа все още се намират свити и завистливи жени, но вярвам, че за да се промени това, трябва да има повече от моята и като цяло нашата порода, които да променят посоката на вятъра. Посленият ми сблъсък със супер съпортив мацки на мое участие беше в Тава Рекърдс в София за един винил-сешън. Една девойка беше довела дори майка си, а друга ми засвидетелства вдъхновение. После други мацки, които са чули, но нямали възможност да дойдат, ми писаха по социалните мрежи. Въобще – хубаво ми е в момента, както се казва.

Разкажи ни за музиката, която правиш? Колко релийза имаш до момента и какво предстои?

До момента имам 4 соло рилийза, от които 3 плочи, един ремикс за Чикагската легенда DJ HYPERACTIVE, 4-та плоча към дигиталното вече излязло ЕР “I Can’t Stop” излиза в идните месеци и чисто нов рилийз пак по същото време – с техно звучене, едно от парчетата, което беше използвано от ПРАДА в медийната им кампания за 2018 за социали мрежи. По случайност всички лейбъли, които издават музиката ми досега са американски. Някои от тях със седалище Берлин – меката на техно музиката. И там съм живяла.

Не съм убедена дали да характеризирам собствената си музика е добра идея. Със сигурност бих я нарекла елеткронна. Имам техно парчета, хаус парчета, електро, амбиент, експериментални, имам и музика във филм, предложен за Оскар номинация. Може би засега нямам диско, но и това е възможно да се случи. В 99% от работата ми виреят вокали, които са мои. Както казах- обичам да пея.

Вдъхновенията ми идват от ранните ми детски и тийн години. Въртях Madonna, Kylie Minogue, Roisin Murphy, Grace Jones, Bjork – от дивите, без да подозирам  що за икони са били в гей-средите тогава. В същия период в България много рядко се говореше за това да обичаш хора от същия пол.

И в последствие, когато започнах да слушам по-специално хаус музика и да се образовам относно стила, разбрах, че съм била на прав път да обичам тези поп-диви и тяхната музика. Тъй като хаус-музиката е дъщерна на диското, което е силно притегателен саунд именно за групи хора (именно поставили въпросните певици на пиедестал), а от там след хаус идва и техното. Сега като се обръщам назад, стилово и музикално, всичко май си дойде на мястото. По пътя на полиране на собствения си вкус не осъзнавах, че музиката е едно голямо семейство, което ме кара да си мисля, че всичко и всички сме свързани и схемата е голяма! От БГ-страна си падах по Ирина Флорин, Руши, Йоана, Нина Николина, Мариус, Лили и Тибетски сърца като единствената може би банда в електронната музика. Все яки хора! Със сигурност тяхното изкуство, такова, каквото беше тогава, ми липсва сега. Мисля, че липсва и на България като цяло. Може да греша, знам ли.

 

В няколко твои трака има твой воис. Мислила ли си да наблегнеш повече на това да развиваш и този твой талант?

Със сигурност. Всъщност досега нямам издаван трак без някакъв вид вокал, я пеене, я говорене, мъмрене или каквото и да е. Записвам вокали и за други продуценти, които обичат да разчупват техно-статуквото. Работя върху концептуален албум с парчета повече за слушане и с типична структура на песен- с куплети, припеви и тн., неща които биха могли да звучат и по радио. Стилово се придържам към синт-поп, с ню-уейв и лек гръндж привкус за целта. Ще е яко и да ги пея на живо. Като малка исках да пея, но нямах топките, както се казва, да го заявя и направя. Но всичко е калкулирано, вярвам в личния път. Сега ми е паднало.

Какво те вдъхновява?

Непредсказуемата природа и всички водопади на света; бурните вълни на Дюни, в които се разбивах като дете преди много лета; българският фолклор и безкрайните му диапазони; невъзможните любовни истории а ла “Един мъж и една жена”; аромат на цъфнали пролетни зюмбюли, люляците по портите на едната ми баба; питки със сирене, които наричах кръстачки от другата ми баба; споменът за сърмите на мама, когато се преместихме в Русе и обувките й сабо с невъзможно големи токове, които обувах като малка и се шляех из двора, а после се люлеех на гума, захваната за лозови храсти; една картина на баща ми на Джокондата, която висеше в детската ми стая, сега е на стената в студиото ми; спортистите, скокът на Стефка Костадинова и рекордите й за Гинес; Мариус – везна е, като мен; саундракът на Вангелис към първия Blade Runner; Барбра Стрейзанд; Елизабет Тейлър  в Клеопатра, въобще всичко от този филм; парфюмите ми, повече мъжки, отколкото женски; Chanel couture; Рила и езерата; залезът на кея в Русе; моето студио; книгите на TASCHEN; Empire State Building в Ню Йорк; карнавалът в Рио, на който още не съм ходила, но ще отида и цялата паралелна клубна и декадентна вселена  в Бергхайн. Вдъхновяват ме хората, които ме подкрепят. Навярно без тях,  ние, артистите, егоцентрични, сантиментални и с нисък праг на чувствителност, буквално сме за никъде. А напоследък се вдъхновявам и от живинката в сърцето на София. Затова и често се връщам.

С когото ти е било най-приятно да работиш? И с кого много би искала да имаш обща продукция?

С любимия ми композитор  на електронна музика- Marco Shuttle, за който записах вокали тип мантра. Парчето се получи доста шаманско. Казва се The Moon Chant и е издавано от Ню Йорксия лейбъл The Bunker NY, който е един от супер стабилните и качествени американски такива. Относно втората част на въпроса, то е по-скоро утопия и надали ще се случи в този живот, но много ми се иска или да напиша текст, или композиция за единствената българска дива Лили Иванова. Всъщност текстовете лежат в тефтера ми, композициите са в главата ми, а студито ми е само на ръка разстояние след като се събудя. Тя ми е нещо като идол. Мисля, че е вечна. Всъщност няма как да не е.

Как би определила твоя стил?

Електронна музика, но не се затварям в кутийки. Никога не съм се интересувала само от един жанр, или пък само едно движение в модата, книгите, филмите, изкуството и каквото и да е друго течение от живота. Еднообразието не е за мен. Бързо ми писва и се отегчавам. Плюс това- единствената константа в живота е промяната. Така и със сетовете ми- обичам да мятам от  хаус, електро, твърд бийт, счупени брейк-бийтове, през асид, рейв, big room, атмосферични, trippy, трайбъл, понякога има и самба елементи, та до стандартно техно.

Техното е доста разтегливо понятие, за тези, които са си написали домашното и знаят. Може да е динамично, перкусивно, deep, minimal, с привкус на транс напоследък, хард, монотонно, комерсиално, ъндърграунд и тн. Ако един 17 годишен рейвър днес чуе The strings of Life, парче излязло 87’ма, написано и композирано от Майкъл Джеймс и Дерик Мей (един от тримата съртворители на техно музиката), и не знае историята на тази музика, най-вероятно ще спори и ще се пъне, че това не е Детройт саунд. Но ако чуе The Bells от Джеф Милс, тогава друго ще говори. Та с този пример искам да кажа, че днес техното е претърпяло многобройни интерпретации. И понякога се изтощавам от определения. Това е музика. Електронна. Адски физическа, енергична и абстрактна. Но ако трябва да дам поне някакъв ориентир- аз със сигурност съм техно DJ повече отколкото съм хаус DJ. Но това не значи, че няма да чуеш хаус парчета в сетовете ми.

Продукцията ми ще нарека просто Габриела Вергилов.

Какво за теб е секси?

Мисля, че техно музиката като цяло е секси и това ми харесва в нея. Интересна е. Някой я наричат семпла заради повтарящите се идентични луупове, които структурират траковете. Обикновено колкото по-семпло звучи едно парче, толкова повече пот и работа са хвърлени по него. Това е комплексна и предизвикателна като звук музика. Отначало може да я намразиш, защото не я разбираш, но ако имаш сетивата за нея тогава тя ти отваря едни много различни светове като слушателски експириънс.

Действа на ментално ниво. Освен всичко друго я намирам и за интелигентна, тъй като те предизвиква да я разгадаеш. Тя не е очевадна за ушите. Нито има очеваден вокален месидж, ти сам трябва да достигнеш до него. В поп-а всичко ти е връчено на тепсия. Имаш ясен вокал, който ти задава съобщение, да речем “I want you tonight” , имаш клип където яка мацка седи вкъщи и се чуди как да прати съобщение на някакъв пич  с “I want you tonight”  и заедно с това имаш и мелодия, която ще си припяваш поне 3 пъти на ден и ще чуваш всеки ден по радиото, ако не и в пробната на Зара, в мол-а, примерно. Техното обаче си е направо шаманско. Иди го разбери. В главата на всеки слушател и консумартор на този стил има различен сюжет, различен клип, различен месидж. А пък в главата на продуцента- още по-различен.

Всеки който е пуснал сълза на техно е променен завинаги в представите си за МУЗИКА и ЗВУК. На първото ми парти на Метрополис, преди близо 15 години, именно тогава изпитах същото на свой гръб. Приветствам всеки отворен за пробуждане в нашия клуб. По време на сетове често имам усещането, че изпадам в транс. Затварям си очите и понякога имам близко до Out of Body Experience. Laurent Garnier- Acid Eiffel от 1993-та е жив пример защо обожавам този звук.

Не отдавана беше част от известната поредица Boiler Room. Какво изживяване беше за теб? И приемаш ли участието си като голям успех имайки предвид, че до този момент само ти и KINK сте единствените българи пускали там?

Със сигурност го приемам като постижение. Все пак палтформата е първата и най-престижна по рода си. Цялото изживяване беше много интензивно. Имах лична драма в същия ден, майка ми щеше за пръв път да види с какво аджеба си запълвам времето и душата. Имах 2 сета във въпросния ден, повърхността върху която стъпвахме и танцувахме беше пясъчна и вентилаторът духаше прах право в лицето ми до такава степен, че отвсякъде ми подаваха кърпи да се изчистя. Имаше фийдбек от вибрациите, единият монитор по едно време отказа да работи, въбще беше екшън отвсякъде. Бях като в някакъв сън. Адреналинът ме държа близо седмица след това. Радвам се, че получих всичката тази подкрепа от приятелите ми, колеги артисти и нови последователи. България беше най-горда от всички. На Boiler Room затворих сета си с един трак с вокали – I Want 2 Go 2 Boiler Room. То е изцяло моя продукция и вече има видео, което снимах заедно със Saint Choff и сглобих и режисирах напълно сама. Премиерата беше миналата неделя в ТАВА Рекърдс, след нея направих един сет на плочи. Благодаря на всички, които дойдоха!

 

Фотограф: Глория Георгиева

Грим и коса: Валентин BLVK

Аутфит: Julena Gancheva