Staroburno

Destructive Creation за гордостта от провала, масоните и Starobrno

Чувал си за тях, но едва ли си ги виждал в действие. Но пък със сигурност си виждал крайния резултат. Те са Destructive Creation – анонимните арт гамени, които не се страхуват да боядисат паметник или дори камила, за да разчупят рамките на добре познатото и да му влеят нов смисъл и послание. Те трансформират градската среда и винаги търсят различната перспектива към нещата, които си свикнал да виждаш всеки ден. През последните две години Destructive Creation си колаборират успешно със Starobrno и показват, че между изкуството и рекламата не е нужно да има граници.

asphalt: В началото на тази година няколко града осъмнаха с хладилници за бира, в които обаче нямаше бира, а неща като гримьорна, дрехи на супергерои, дори джага. Как се роди идеята за хладилниците на Starobrno? 

Destructive Creation: Миналата година бяхме в склада на Загорка, за да поправяме неща по малкия бар на Starobrno. Тогава пред склада бяха наредени супер много хладилници със счупени витрини и без компресори. Тогава си помислихме, че ще бъде много добра идея да направим нещо с тях, защото така или иначе ги има. Тази година пак коментирахме какво можем да направим със Starobrno, споделихме идеята за хладилниците и тя се прие много добре, така се роди и проектът. Най-яката идея беше да се направи джага от хладилник, но нямаше време да я направим работеща. В крайна сметка визуално се получи много добре. Хората се изкефиха.

asphalt: Какво искахте да провокирате в хората чрез тях?

DC: Това, което винаги се опитваме да постигнем като внушение – да преобразим нещо, което сме свикнали да виждаме по един начин, в нещо напълно ново. По този начин хладилникът спира да бъде това, което е бил. Не променяме формата, само променяме функцията му. 

asphalt: Кое най-много ви харесва в работата със Starobrno?

DC: Това, че се работи супер лесно. Няма висене на главата. Имаме пълна свобода и се чувстваме наистина като творци,  а не като работещи за рекламна кампания. Най-ценното е, че имат пълно доверие към нас като група, че ще предложим нещо смислено и ще го направим като хората.

Има обвинения към нас за това, че правим рекламни неща. Те идват от едно друго поколение артисти, които ни дават съвети как не трябва да правим рекламни неща, но от друга страна не допускат и млади артисти. Но на нас не ни пука. Даже много се радваме, че правим такива неща, защото рекламата е един вид признание. Разбира се, тя си има и прагматична цел. Но със Starobrno не е само прагматичната страна. Те не биха се обърнали към някого, за когото не е сигурно, че ще направи добро представяне, така че за нас това е и признание. Освен това нашето поколение е свикнало и израснало с марки. За нас това вече е отживелица – изкуството да е само изкуство, а рекламата само реклама.

asphalt: Можем ли да кажем, че границите между изкуството и рекламата се размиват?

DC: В рекламата определено, защото рекламите стават все по-добри. И все повече реклами стават за споделяне. Имам предвид, че ти може да не харесваш Starobrno, но можеш да споделиш рекламата на Starobrno просто защото те кефи.

asphalt: Ако трябва да опишеш бранда в три думи, какви ще са те?

DC: Най-малкото ми се е набило „различно“ в главата. В гимназията си имахме шега, като отидем на хубава изложба, че тази изложба става и за гледане. Бира, която става и за пиене.

asphalt: По какво работите в момента?

DC: Предстои ни да направим първата си самостоятелна изложба в Габрово. Тя ще бъде с нови неща. Разбира се, ще има и ретроспективна част, която показва кои сме ние, защото най-малкото не сме толкова известни като име, известни са нещата, които правим, но не толкова ние самите. Това е целенасочено, защото искаме хората да се кефят наистина на нещата, които правим, а не защото ги правим ние. В същото време, ако направим нещо кофти, има и някаква критика. И това е истински диалог. И всеки е свободен да не хареса това, което правим.

Другото неща са мобилната работилница и сервиза за пейки. Те са за поправяне на неща из града, както и за поправяне на пейки. Това са две инициативи, които правим. Тук пък се размиват границите между изкуството, доброволчеството и грижата за градската среда. Защото можем да стоим, да си казваме колко големи артисти сме, и да не правим нищо. Само че това не ни носи удовлетворение. За някои това може да е ок, но за нас не е. И като виждаме, че можем да бъдем полезни за града, защо да не го направим. Защото можем да превърнем една счупена пейка в произведение на изкуството, което същевременно е функционално и хората му се кефят. Това ни носи удовлетворение.

asphalt: Случвало ли ви се е да не ви стиска да направите нещо?

DC: Да, непрекъснато. Повечето ни проекти са правени от втори, трети опит. За Паметника на Съветската армия тръгвахме два пъти преди това. Единият път се скарахме, другият път заваля. Ние сме си обсъдили, че го правим, но някой до последния момент се е надявал да не се случи. И в последния момент казва, че е по-добре да не го правим сега. За останалите неща също – когато правихме лъва пред Съдебната палата, от сутринта си говорихме как ще го направим. И преди да излезем стояхме два часа и си говорехме, че трябва да го направим и че не е толкова страшно. Така че непрекъснато ни е страх.

asphalt: А кое е по-страшно, това да ви хванат или как ще реагира обществото?

DC: Това как ще реагира обществото не е толкова фатално, за да тръгнем да го правим ние сме наясно какво искаме. Това е много важно. Когато правим нещо винаги участва повече от един човек. Така че цялата група трябва да е сигурна в това, което прави. Защото, когато ни спре полиция, не трябва да има момент, в който този, който е бил несигурен, да каже: Ами аз им казах. Аз се опитах да ги спра. Всички трябва да са убедени в това, което ще направим, защото ние не го правим за пари, а го правим от убеждение. Така че, ако няма убеждение, няма смисъл да го правим. Страшното е да ни хванат, докато го правим. Това си е страшничкото.

asphalt: А случвало ли се е да ви хванат в крачка?

DC: Не, слава богу?

asphalt: Кое е най-голямото предизвикателство, с което сте се сблъсквали?

DC: Първото най-голямо предизвикателство беше да направим трети проект. Първият беше супер як. Като направиш нещо голямо и готино в града и си нормален човек, и то има послание, а не се поеме от хората, се поколебаваш. Това беше с камилите. Имаше такова разколебаване. Освен това темата беше Израел и Палестина, а това не е най-важната тема в България. След като направихме Паметника на Съветската армия се появи друг проблем, че хората пък супер много се изкефиха. А ние сме група и много държим на това. Тогава всеки в групата решава, че заслугата за този успех е негова. А пък ние сме си приятели. И в един момент, когато това се превърна в такъв успех и внимание, цялото нещо се превърна в предизвикателство. Всички се успокоихме, прекарахме една година в летаргия и нищо не правихме. Стояхме си на това, че сме направили нещо супер яко. И от една страна това не ни е достатъчно, а от друга страна се страхуваме, че ако направим нещо кофти, хората ще кажат: Ето, получи им се по случайност. Това нещо се преодолява с работа. Така първото голямо предизвикателство беше да направим още нещо, следващото беше да оцелеем толкова време, а сега е да направим нещо като паметника. Нещо, което да го надмине.

asphalt: С коя акция се гордеете най-много?

DC: Паметникът би бил много лесен отговор. Той е ясен, не можем да не се гордеем с него, това е лицето на Destructive Creation. Всеки ни свързва с паметника. Това е нещо, което казваме, за да се сети някой какво сме правили. Но едни от най-важните ни проекти са тези, които са се провалили. Супер неуспешните проекти, които са били толкова криви, че не сме ги и публикували. То е нещо, което не само хейтърите, а и ти виждаш, че не става и си си оставил ръцете. Да можеш да продължиш напред след такова нещо, това вече е много силно. Благодарни сме за неуспешните проекти, защото сме успели да преодолеем този срам от неуспеха.

Другите са смелите проекти, с които сме успели да преодолеем страха от това, че има камери, че е незаконно. Като лъва пред Съдебната палата, Иглата, боядисването на Паметника на Съветската армия. Лъвът беше най-страшен, защото навсякъде има камери, не е в някоя градинка. Едно от нещата, с които не можем да не се гордеем е „България е супер яка“. Направихме надписа на 7 места. Имаше 2-3 надписа на „Евлоги Георгиев“, да се виждат от задръстването, но не сме се старали да бъде на супер видимо място. И това нещо така се прочу, че си наемаме AirBNB във Велико Търново и човекът, при който отсядаме, корицата му във Фейсбук е „България е супер яка“. Ей такива неща. А това се оказа, че е един от най-използваните хаштагове от България. На всичкото отгоре на кирилица, много яко. Защото успяхме да счупим някакви шаблони. Нали ние мислим с думи, мислите ни са думи, и затова е много трудно да опишеш чувства. По същият начин е трудно да опишеш чувството, че ти харесва да бъдеш в България. „Тази скапана държава“ – такива неща са запечатани в главите ни. През такъв шаблон минават мислите ни, като някакъв филтър. В един момент ние успяхме да формулираме чувството, което изпитваме. Когато чуем „Тази скапана държава“, не ни е много приятно. На по-младите не ни е много приятно това, което казват възрастните, които са живели през деветдесетте примерно и имат някакви причини да не харесват как стоят нещата. На нас пък не ни харесва тяхната гледна точка, но нямаме думи за това. И ние го формулирахме: „България е супер яка“. И това се пое от всички, единодушно.

asphalt: Мечтали ли сте някога да се издържате само с изкуството, което правите?

DC: Засега донякъде успяваме. За всеки човек стандартите са различни и не съм сигурен, че някой средностатистически човек в България би се чувствал удовлетворен от това, което сме постигнали. Но определено ние се чувстваме много добре с това, което правим. И не ни се налага да търсим други варианти. Но когато си артист са съвсем други измеренията. Ние живеем само за да правим това. Ние не излизаме, не правим нищо друго освен проекти и реализирането им.

asphalt: Добре, а след 10 години, когато погледнете назад, какво искате да видите?

DC: Да се вижда, че има градация в това, което правим. Да се вижда развитие, че правим нови неща. Най-малкото да сме запазили това, което имаме сега като посока. И това, което правим, да се наложи извън границите на България.

asphalt: Кои са Destructive Creation, когато не творят?

DC: Идеята на групата е да бъде отворена към всякакви хора. Една от най-яките идеи, които сме имали, дойде от един програмист. Друг път основна роля изигра един главен готвач. Има всякакви хора, които не знаят какво да правят, а имат супер много свободно време. После напускат групата, защото са си намерили работа и групата им е помогнала да направят някаква стъпка или да придобият някакви умения. Така че това е ролята на групата, не е да събира само артисти. Напротив, разчупваме шаблона, че за да си артист трябва да си завършил Академията. Други са показателите дали това, което правиш, е изкуство.

asphalt: Имате слоган, който говори много – „Да го беше направил ти“. Какво се крие зад него?

DC: Това пак е подходът, с който правим повечето неща. Има един друг шаблон като „Тази скапана държава“ и сега вече и „България е супер яка“ – „Други са виновни“. Всеки един от нас обвинява за лошото, което се случва, някой друг. Няма търсене на вина в себе си. И като започнеш да обвиняваш семейството си, близките си, съседа, квартала, кмета, мутрите и в крайна сметка стигаш и до масоните (смее се). И стигаш и до една от най-големите крайности – те са решили да унищожат България примерно и заради това нещата не се случват. Ако тази логика е вярна, масоните, за да постигнат това, включително и да унищожат България, то те са се сцепили от работа. Ако това е истина, то това е методична работа, за да изградиш такава структура, че да имаш достатъчно свободно време, да искаш да унищожиш някаква държава. Ако това изобщо е истина. Това мислене показва, че този човек, който вярва в това, не се е опитал нищо да организира сам. Защото, когато се опиташ да организираш нещо, ако стане от първия път изобщо, то е било супер много нерви. Абсолютно всяко едно нещо има шанс да се провали. Някой или нещо да закъснее. Т.е. тези хора, масоните, са успели да преодолеят всичко това. Но това не е възможно и това са глупости, нали? Но, ако приемем, че те са го постигнали и ти отидеш и им кажеш: Вие се опитвате тука да ни разрушите държавата и сте лоши. Те съвсем спокойно могат да ти кажат: Да го беше направил ти. Направи си организация, направи я силна и направи България каквато си искаш.

Точно това е идеята, че ако решиш да направиш нещо, въпреки това, че масоните няма да ти позволят, но ти решиш да го направиш. Например решиш пред блока да си оправиш градинката, тогава вече можеш и ти съвсем спокойно да използващ този отговор: Да го беше направил ти. Видял си, че има работа за свършване и си я свършил. И това е много хубаво. Защото, когато изкритикуват това, което си направил. А ти си го направил с много любов и си си казал: Ей сега как ще се изкефят хората. Само че хората, които се кефят, няма да дойдат да ти го кажат, защото човек се притеснява да каже „браво“ на някого. Но този, който не го харесва, винаги ще намери начин да ти каже, че не е яко. Което може много да те смути и ти никога повече да не се осмелиш да направиш нещо готино. Но за такива случаи си имаме думички за това: Да го беше направил ти.

Снимки: Мартин Груев