Пясъкът на Сахара и цветните градове в Мароко

В Рабат съм, будя се по-рано, а небето е едно червеникаво. Сетивата ми знаят, че съм в Африка, усещат, че Атлантическият океан е на една крачка.

Отиваме към Казба Удая. А там е като в приказка – тесни, стръмни улички, бели къщи със сини елементи – изкачваме се в най-високата точка на този древен комплекс, който и до днес е обитаван. Открива се гледка, от онези, за които благодариш, че си жив – градът, океанът, сърфистите, които покоряват вълни…

dsc_0591

dsc_0514

dsc03067

rabat-5

Оттам се озовавам в Маракеш – розовият град. Лудницата е пълна – пазари, шумове, мотори, тълпи от хора, кули, дворци, ботанически градини. Оттук тръгваме към Сахара.

marakesh

За да стигнем до пустинята, караме през Атласките планини, изкачваме се постепенно по тесни, виещи се пътища. Пейзажите са безкрайни, широки, самотни, понякога задминаваме деца по средата на нищото, на по 5 – 6 години, по 2, по 3, хванали се за ръка и вървят… – накъде, та в близките километри няма постройки, няма други хора, само величието на природата.

dsc_0164

 

img_20151117_085456

Минаваме през някакво селище. С приближаването към Сахара растителността се променя, къщите се променят, хората се променят. Много по-често срещаме афроамериканци, отколкото араби. Постройките, в които живеят, са правоъгълни, ниски, керемидено червени, от кал, с малки отвори за прозорци, без покриви или поне не постоянни. На едно място група мъже плетат покрив от палмови листа, боси са, с абаносови кожи, бели зъби, някои са облечени в попаднали от кой знае къде тениски на Nike и Adidas, пеят – близо до тях се гонят деца, други играят футбол с някакво подобие на топка. Колко малко имат, а всъщност са безкрайно богати… Продължаваме към пясъка, към легендите, към мястото, където Екзюпери среща Малкия принц. Стъмва се, а тръгнахме от Маракеш, преди слънцето да е изгряло – цял ден в път, в мълчание, в мисли, в картини.

dsc_0204

dsc_0198

По залез трябваше да сме на камили, вече е тъмно, стигнахме.

Берберите ни разпределят бързо по групи, милите животни са насядали в пясъка. Пада ми се кафява камила, почти не я виждам в мрака, идея си нямам как се борави с нея. Сядам на чергите, които служат за седло, и се вкопчвам в някакво студено желязо, което служи за дръжка. Тръгваме, постепенно краката ми губят земята, залитам във въздуха, клатушкам се. Цялата група е в еуфория, смеем се, шегуваме се с некоординираността си…

И после тишина, аз съм в Сахара! Няма светлини, няма шумове, само пясъци и звезди, ах, тези звезди, стотици, хиляди, милиарди, толкова са близо, Млечният път е цяла магистрала в небето, явно, когато са му давали името, са го гледали оттук. Дишам, живея, един от най-хубавите часове в живота ми, на гърба на една мила камила, заляна от звезди.

И след това сълзливо отклонение попаднахме в лагера, в който прекарахме нощта. Сред пясъците имаше разхвърляни шатри, а по средата – 5 – 6 килима ограждаха огъня. И чай пихме, и слушахме истории, и спахме в пустинята. На изгрев бях една от първите, които станаха, излязох от шатрата и видях всичко, което тъмнината беше скрила – пясъци, докъдето ти стигне погледът, небето се къпе в първите лъчи за деня, всичко е оранжево и розово, а камилите седят в редици една зад друга и се готвят да почват работния си ден. Сутрешната ми камила е бяла, плюшена, безкрайно спокойна и така, лека-полека потегляме от лагера към цивилизацията.

img_20151116_160118

Сбогом, Сахара, чакай ме, ще се върна!

След поредния дълъг ден и нощ в пътуване, в 4 сутринта, в пълен мрак, пристигаме в Шефшауен. След почти 24-часов преход от Маракеш, през водопада Узуд и през малки и големи градове, заспиваме изтощени в синя къща, в синия град. Има места, на които искате да останете завинаги, да не си тръгнете никога, места, на които забравяте всичко, което ви мъчи. Този малък, син град е едно от моите места, там, където всичко е цветно, чисто, красиво, откъдето, когато си отиваш, сърцето ти плаче. Думите са толкова бедни пред гледката, атмосферата, чувствата.

Да, отидете там. Изгубете се, намерете се, възхитете се или пък не…

За мен Мароко е всичко, което очаквах. Мароко е любов, щастие, живот далеч от суетата, земя пълна със скръб, с емоции. Това е място, на което дишаш, на което си никой, и въпреки това си много повече човек. Тук времето тече с други секунди, слънцето е друго, залезите са други. А звездите в Сахара… Те са най – магичните звезди.

 

Текст и снимки: Бистра Божикова