Деян Петров-Дицата, още един от идеолозите на “Ритъма на планината”

Накратко и преди всичко ще отчета приноса на Деян към музиката. Основният елемент в неговата работа са ударните инструменти. Той е сред основателите на първия в страната реге лейбъл – Roots Rocket,  съответно от там води началото си и първата подобна група в България – „Roots Souljah и имена като Zafayah и Jahmmi Youth, които понастоящем са сред най-изявените представители на реге сцената у нас и в Европа.

Група The Case e друг проект, в който отново седи зад ударните. Тези бичат рок, пънк, реге, ска и общо взето каквото си по искат, стига да искат. Около проекта се обединяват все приятели от детските си години. Куфарът с инструментите им сработва всеки път, на където и да поемат и оправя всяко настроение.

Във формация Yambadon Дицата заформя така наречения Djembe Circle, заедно с още 5-ма ентусиасти на автентичния африкански инструмент. Музиката го извисява, дава му още един поглед върху нещата. С течение на времето го отвежда до сцените на международни фестивали като Spirit of Burgas,  Elevation, румънското издание на Summerjam и др. Сред имената от световната сцената, с които има общи проекти и изяви са Dub Caravan, Jaya The Cat и Jahcoustix. Последният заби гвоздея в програмата на „Ритъма“ през 2014-та, заедно със Зафая и Деян. Въобще всички от гореспоменатите български музиканти са били част от фестивала през годините.

Към днешна дата е съчетал музиката и преподаването. Въвежда и обучава млади музиканти в изкуството на ударните инструменти и това на територията на истинско рок училище.  На сайта им може да изровите цялото богатство от визитката му.

В моите представи,  Деян е гласът на спокойния, здрав разум, който не се намесва в глупави спорове, но така или иначе има последната дума. Непресторена детска усмивка, която пречупва и най-каменното изражение. Неканената добрина, дето не се натрапва и ежедневно остава пренебрегната. Проницателен е онзи, който я приветства с чисти очи.  Бяхме хлапета, мислехме се за достатъчно големи. Тази е от заблудите, които още не сме надраснали. Но кой можеше да ни вини в озни момент, нали това е периодът, в който трябва да отпразнуваме наивната си детска глупост, преди да се простим и с нея. Глупостите те смайват, училището те обърква. Изведнъж се появява този небрежен господин, дръзнал да се нарече учител и се опитва да възцари някаква яснота, при това като задава още въпроси, нечувано странни въпроси. Настоява за диалог, предизвиква размисли и иска да ни ги изтръгне с ръкуване – някакъв си консенсус. Сякаш сме там за да споделяме и да решаваме проблемите като възрастните.  Е, какъв ще е този консенсус, като не можем да си стиснем ръцете на едно средно равнище. Бъди пичага бе, господине, пиши 3-ри. Да, ама не, окачват се табла, срещу всяко едно име стоят изчисления, резултат на нечии див и интерес и настойчиви анализи. Няма извинени и неизвинени, изкуплението може да дойде в рамките на един час, а за целта трябва присъствието ти да се запомни, като на добре познатия гамен с неподозирания аналитичен ум. В теб се поражда смущаваща необходимост да си формираш мнение.

Това е неизбежно, по начало трябва да се пребориш за лична правда, да заличиш срамния отпечатък на таблото и да обясниш на тия големите – какъв им е проблемът и дано си достатъчно изчерпателен, за да не те занимават.  Тоест вече ти пука и внезапно това те кара да се чувстваш по-значим? Ами ако ти се понрави, после какво следва? Постоянство? Свитите бележки от лекаря вече не сработват и трябва да балансираш между плюсовете и минусите на таблото. В зависимост, колко си бил буден в прехода между тия два полюса, накрая се осъзнаваш клонейки към единия и евентуално оценката ти те топли. Закономерно в началото тоя метод беше приет като абсолютен ерес, нарушаващ уставеното с усърдна апатия спокойствие. Като такъв, таблото бе натикано и изгорено в печката.

Нашето диво племе се хили около нея и този ритуал е триумф на целта, която само си мислехме, че сме постигнали. Нататък всичко е история във време, което ни пронизва като низ от уроци. Добрият учител остава търпелив и верен на каузата да променя, а промяната, тя е неизменен спътник на времето. Тя е шанс да се опознаем, да си разширим мирогледа, да отсеем съмненията и да посеем семената на приятелството. От тук се корени и успехът на Дицата сред учениците в Самоков, който се увенчава с плодовита корона и разцъфва в края на програмата му – 2 реколти след моя випуск. Заедно с Кристиян Гочев, Руми, Юлия, шепа хора се обединяват в юмрук, който удря по масата на едно от заседанията на общинския съвет с настояване за промени. Този внезапен трясък разтърсва присъстващите и всява смут, поставя под въпрос установения подход в училище. Отзвукът от това предизвиква гневни реакции от учители. Все пак кметът на града им дава зелена светлина  да основат „Младежки парламент“. Скоро след това придружават Деян по време изявата му на Форум КЛЮЧ . В самия край се качват на сцената му редом с учителя, за да заключат доволно успешния завършек на неравната борба с  установените норми. Техните остарели застъпници, в цялото си целомъдрие са забравили да се учат и да се развиват. А всеки такъв е обречен да линее срещу вятъра на промяната.   Ежегодно организацията набира надъхани, енергични доброволци към каузата си.  Борбата продължава и този щурм към промяна всяка година достига една точка в центъра на града, където животът ври и кипи и младостта е в разгара си – „Ритъмът на планината“.

Денис: Какво значи „Ритъмът“ за теб?

Деян Петров: „Ритъмът на планината“ бе много важно събитие в живота ми. За първи път участвах в организацията на фестивала при неговото второ издание. Тогава  все още бях учител в средно училище и за мен бе важно младежите да започнат да изграждат гражданско самосъзнание и култура, тъй като на този етап (а и до ден днешен) в българското формално образование липсват предмети, които са насочени към подобряване на социалната среда (в самата общност) на учениците. При това издание на феста успяхме да ангажираме мои ученици за доброволци, всеки си имаше отделна професионална роля, включихме активно и местните медии. Като активен на българската сцена музикант съдействах и в привличането на утвърдени изпълнители към каузата на мероприятието – Roots Rocket, Zafayah, The Case, Футбол и Шахмат, Yambadon. По този начин се получи и мечтаната от мен спойка между – социална активност, провеждане на независим концерт, сприятеляване между местни артисти и утвърдени музиканти и разбира се – обучение на млади хора в трудови навици и специфични професионални роли. Благодарение на Liberty и “Ритъмът на планината“ получих одобрение от много мои ученици, които ми помогна да се адаптирам по-леко в Самоковската среда и да подобря работата си като педагог и социално активен човек.

%d0%b7%d0%b0%d1%84%d0%b0

Д: Какво значи „Ритъмът“ за планината и града й?

ДП: Аз съм прекарал половината си живот в малък град в Североизточна България – Търговище. Когато започнахме да се занимаваме с музика се натъкнахме на липсата на шансове за развитие и за концерти извън големите градове. Каквото правихме го правихме сами с помощта на музикантите „батковци“ – нямаше клубове, градски фестивали или пък добра озвучителна техника. Всичко бе резултат от задружност и много труд. Ситуацията в Самоков бе доста сходна – малко хора, които се занимават с алтернативна музика и които обитават ъндърграунд места. Затова и с Liberty се хванахме да развиваме местната сцена и алтернативна култура. Фестивалът дава възможност на местни артисти да се изявят, но и ги сближава с популярни изпълнители от българската сцена. Хората, които участват в организацията намират възможност да приложат свои умения, подобрявайки средата в града си. От няколко години провеждаме и отворени работилници по изкуства, спорт и екология, които дават възможност на малки и големи да открият и развиват своите таланти. Така се получи, че постепенно самоинициативата на Liberty се превърна в събитие-център на общността. Ритъмът успя да създаде мрежа между местни власти, артисти, клубове по интереси, културни институции, медии, бизнес, ученици, доброволци, неправителствени организации и др. Резултатите дойдоха няколко години по-късно – в града се появиха младежки групи, развиха се няколко репетиционни (преди имаше само едно такова място), доста по-често се правят младежки концерти, а голяма част от учениците пораснаха и продължиха да се занимават с социално отговорни дейности. При второто издание на фестивала създадохме с помощта на гости от Плевен и неформална организация – Младежки Парламент – Самоков. Организацията съществува вече 4 години, трупа успехи и подкрепя организирането на фестивала както и всякакви други младежки инициативи. Така че, значението на фестивала за развитието на младежката и градска култура е голямо и продължава да расте.


(видеото е дело на DWOLF Studio)

 Д: По начало в Самоков те води пътят ти на преподавател. Останалото е история, която продължаваш да пишеш с неколцина хора от бившите ти класове.  Какъв подход би препоръчал при комуникацията с младите? В случая изградените взаимоотношения по между ви, рефлектират върху дейности извън клас, докато се стигне до фестивала.

ДП: В Самоков ме доведоха две осъзнати желания – да подкрепям развитието на образователната среда и гражданско самосъзнание сред младите хора, както и да живея на малко и кокетно населено място, което е по-близо до природата.  Можех да постигна това като стана учител и затова избрах това поприще. За моя радост и до ден днешен се занимавам с образование и младежки инициативи, само че в едно нетипично школо – „RockSchool“.  Бих препоръчал на всеки, който работи с млади хора да опознае техния свят преди да си прави общи заключения на основата на предразсъдъци. Аз не мисля, че младежите в България са „изгубено поколение“, а напротив – те се развиват изключително бързо и трябва да сме наясно с тяхната вселена и перспектива. Много важно е да слушаме внимателно какво ни казват и ако искаме да работим пълноценно с тях да им вярваме и даваме личен пример – те вярват повече в делата, отколкото в думите, повече в емоциите, отколкото в рационалното мислене. От огромно значение е да построяваме връзки между поколенията, защото по този начин информацията и знанията стават общодостъпни и така можем да развиваме обществото по-пълноценно и на много равнища. За жалост, често във формалното образование се пренебрегват актуални за времето умения и знания и се налага инициативи като Младежки Парламент или организирането на фестивали да подкрепят и допълват развитието им.

%d0%b4%d0%b8%d1%86%d0%b0

Д: Как според теб редът в училище и образованието влияят на индивидуалността и любопитството?

ДП: Доста дълга тема за обсъждане. „Образование“ е по-широк термин от „училище“. Ние ежедневно учим и се образоваме в най-различни сфери, следвайки собствен интерес или ситуация. Чрез училището могат да се постигнат по-дългосрочни резултати и да се поставят образователни акценти, които са актуални спрямо общественото развитие. Тук идва и голямата роля на педагозите и ковачите на закони и наредби. Трябва да сме много наясно как организираме училищния ред и безредие, за да можем да постигнем дългосрочни резултати в положителния спектър. Ако любопитството и индивидуалното развитие са нагласи, които търсим, то и учебните програми следва да се организират около това. Аз лично смятам, че това, което много отсъства в училище е целенасочена дейност по сплотяване на децата и изграждане на чувство за активен колектив и общност.

Д: Имаш щастието да преподаваш в истинско училище за рок. Как часовете там подготвят музикантите за сцената. Изникват ли на ваша почва обещаващи проекти и артисти?

ДП: В RockSchool часовете са изцяло ориентирани около интересите на конкретния ученик. Преподавателите имат свобода в организиране на часовете и избора на подход. Предпочитана форма на преподаване са индивидуалните уроци или уроци в малки групи (2 – 5 ученици). Графикът е изключително гъвкав и се прави всяка седмица наново, за да удовлетвори интересите и на преподаватели и на ученици. Редовно организираме концерти, семинари и други образователни събития на нашата учебна сцена. Не сме поставили възрастови ограничения и по този начин се оказа, че най-малкият ни ученик е на три и половина, а най-възрастният на 82 години. Правим много инициативи в подкрепа на мнението на хората, които се обучават при нас (интервюта, документални филми и т.н.) и се опитваме да развием собствени медийни канали, които да са алтернатива на поп каналите, с които хората са свикнали. Включваме младежите в управлението на организацията чрез доброволческата ни програма, развиваме активна социална дейност в подкрепа на деца в неравностойно положение. Може би най-важният принцип, който се следва е, че е важно непрекъснато да се стремим към подобряване и развитие, което прави процеса на работа доста разчупен, гъвкав и променлив. Но няма как – в забързания съвременен свят „адаптацията“ е най-важното качество. Обещаващи проекти и изпълнители възникват в България и без наша помощ, радваме се, че можем да им създадем пространство за изява и да подкрепим тяхното развитие. Разбира се, RockSchool поражда и десетки банди, чието развитие до голяма степен зависи преди всичко от тях.

Д: Как ти звучи идеята, Rockschool  да се пренесе и на сцената на „Ритъма“ в бъдеще?

ДП: Аз винаги съм се стремял да съчетавам актуалната си работа с развитието на фестивала и развитието на културата в Самоков. Малшанс е, че тази година големият RockSchool концерт съвпада с “Ритъмът” и бе невъзможно да се включим. За другата година ще направим отворена работилница по китара и ударни инструменти.

текст: Денис Вардаров